Вървя по улиците и виждам празни погледи, в тях няма нищо…нито радост, нито тъга, пълно безразличие към действителността…
Мислех, че ми се привиждат всички тези призраци, но след време разбрах, че са напълно реални и са навсякъде. В метрото, по улиците, в заведенията, в магазините, навсякъде празни погледи и самота…
Живеем във време на еднократните връзки, комерсиалната любов и липсата на стойности, или по-скоро подменени идеали, цели, морал. Хората са все по-чужди един на друг, доверието все по-трудно се печели, а истинските приятели стават все по-малко. Живеем във времето на големите амбиции, но малките души, на големите очаквания, но бързите и малки успехи, на желанието за власт и надмощие, но на липсата на всякакви морални граници.
Времето на фалшивите илюзии и истинските разочарования ни е завладяло…, навсякъде има призраци, носещи своята съдба на плещите си, но отразена в очите им… Не е чак толкова страшно, всичко това…
Самотата сама по себе си e състояние на духа. В самотата човек може да си зададе много въпроси, да разбере кой e, на къде e тръгнал и къде e стигнал по пътя…, но не трябва да се губи в това чувство…
Когато искаш да се научиш на търпение, животът ти дава възможност да си търпелив, когато искаш да си смел, животът ти дава ситуация, в която те е страх, когато искаш да обичаш безрезевно, минаваш през самотата, за да познаеш себе си.
Нищо не е необратимо, нищо не е последно, нищо не е края…. всичко се върти, превърта и променя и това дали ще си призрак с празен поглед зависи от теб, не от това, което те заобикаля…
